Позови меня тихо по имени,
ключевой водой напои меня.
Отзовется ли сердце безбрежное,
несказанное, глупое, нежное ?

Снова сумерки входят бессонные,
снова застят мне стекла оконные.
Там кивают сирень и смородина.
Позови меня, тихая Родина.
                                        
Позови меня на закате дня.
Позови меня, грусть-печаль моя,
позови меня.
Позови меня на закате дня.
Позови меня, грусть-печаль моя,
позови меня.

Знаю, сбудется наше свидание,
затянулось с тобой расставание.
Синий месяц за городом прячется,
не тоскуется мне и не плачется.

Колокольчик ли, дальнее эхо ли ?
Только мимо с тобой мы проехали.
Напылили кругом, накопытили,
даже толком дороги не видели.

Позови меня на закате дня.
позови меня, грусть-печаль моя,
позови меня.
Позови меня на закате дня.
Позови меня, грусть-печаль моя,
позови меня.

Позови меня тихо по имени,
ключевой водой напои меня.
Знаю, сбудется наше свидание,
я вернусь, я сдержу обещание.

Повикай ме тихо по име

Повикай ме тихо, по име,
с глътка жива вода напои ме.
Дали ще трепне сърцето безбрежно,
неизразимо, наивно и нежно ?

Спуска се пак безсънен сумрак,
прозорците затулят ми погледа.
Там люлякът и касисът кимат ми.
Повикай ме, моя тиха Родино.

Повикай ме със залеза на деня.
Повикай ме, моя болка и тъга,
повикай ме.

Повикай ме със залеза на деня.
Повикай ме, моя болка и тъга,
повикай ме.

Знам, ще се сбъдне нашето виждане,
дълго раздялата с теб се проточи.
Синият месец се е скрил зад града,
няма тъга, не потичат сълзите ми.

Звънче ли чувам, или ехо далечно ?
Заедно с тебе само отминахме.
Вдигнахме прах и пушилка наоколо,
даже смисъл по пътя не стигнахме.

Повикай ме със залеза на деня.
Повикай ме, моя болка и тъга,
повикай ме.

Повикай ме със залеза на деня.
Повикай ме, моя болка и тъга,
повикай ме.

 

Повикай ме тихо, по име,
с глътка жива вода напои ме.
Знам, ще се сбъдне нашето виждане,
ще се върна, обещание имам.

Ти повикай ми тихичко името,
и с водата от извора глътка дай.
И на моя зов с твое доверие
през сърцето ми пулса предай?

Пак се спускат безсънните конници
на нощта да затворят прозореца.
Клонче люляк изписва мелодия,
дай ми знак, тихо дай ми го, Родина!

Ти повикай мен,
щом си тръгнеш, ден!
Ти, печален зов,
от тъга роден,
ти повикай мен!

Ще оставим раздялата в сълзите
да се срещне след утре в клепачите.
А луната ще скрием из шепите,
да забравят очите тъгата си.

В ехо звън ли дочуха следите ни,
по които прахът ни се стелеше.
Може пътят да бяхме пропуснали
или дните ни пътя не срещнали.

Ти повикай ми тихичко името,
и с водата от извора глътка дай.
Да настигна по пътя за срещата
обещаното: Родино, чакай ме…

---------
Лу, много обичам да пея тази песен... "Написах" близък за китара превод :) от постинга ти с твоя вдъхновена! Подарявам ти го! {*}

Благодаря ти, това е много скъп подарък за мен. {} Ще си го пазя на сигурно място този път, да не изчезне, по-близо до сърцето... Наистина, китарка нямам, но си представям твоята как звучи, не съм я забравила ;), и мога да ти припявам в такт в топлите летните вечери. :)

шептя и на двете ви...благодаря ви вълшебници...

Тих повей от теб, пълен с живот... Усетих го, така ми е нужен днес...

Любе е една от любимите ми групи:) Благодаря за текста:)

Радвам се, че млад човек като теб ги оценява. :)

ааа....нямат грешка :)