Оглушах от нечувани думи
и от дълго се лутам на сляпо.
Радостта си предишна изгубих,
приспах болката своя отляво.

Нещо липсва, все повече липсва…
Не си тръгвай, Учителю, скоро…
Да, навярно небето е чисто,
но е много самотно отгоре.

Като тъпи ножове ме блъскат
милион първобитни въпроси.
Сам самичка сред толкова съдници
неуверено кръста си нося…

Неуместните кръпки доволство
загрозяват най-фината дреха…
Но убия ли всички „защото”,
същността ще достигна най-сетне.

Страшно много, Учителю, помня...
Имам още неща да разказвам…
А добре е да спра. Дано в процепа
лъч от вечния смисъл да хвана…


Елена Желева. 24.03.2012 г.