Владимир Висоцки

Пред огледалото смехът ми див
ехти, накриво то ме отразява:
със кука нос, ухилен до уши,
във венециански карнавал играя!

Но свива се кръгът около мен
и хващат ме, увличат ме в играта.
Така, така... Едва усещам, че
лицето ми за тях е вече маска.

Фишеци и конфети... Чувствам как
мен с укор гледат ме от всяка маска.
Подвикват ми, че пак не съм във такт,
настъпвам си партньора по краката.

Какво да сторя - бягство презглава?
Да влязя ли със тях във веселбата?...
Дано под маските на зверове
все пак с черти човешки са лицата.

С перуки, с маски - всички до един,
кой приказен, а кой - литературен...
Съседът ми отляво - Арлекин,
друг е палач, а трети - просто глупав.

Един се постарал да стане бял,
друг скрива си лицето от известност,
а някой е безсилен, цял скован,
от маска да си различи лицето.

Аз с кикот встъпвам в този хоровод,
но пак със тях се чувствам неспокоен:
ако на някой на палач глава
му се хареса и забрави кой е?

Завинаги печален Арлекин,
ако остане, влюбен в своя образ?
Глупакът пък, глупашкия си вид
на своето лице, ако забрави?

Вървя след маските, но вече знам,
че не желая те да се разкриват:
какво, ако паднат маските, а там -
полулицата или те самите?...

Кое добро е как да разбера,
лицата честни как ли да открия?
...Като научихме с маски игра,
в камък лицето си да не разбием...

Но тайната на маските разбрах.
Уверен съм в перфектния анализ:
на равнодушието маската при тях
защита е от плюнки и шамари.